Вие сте млада и хубава, омъжена по любов, имате красив мъж, голямо жилище, за което не сте си мръднали пръста и в добавка две дечица, красиви като ангелчета. Момченцето прилича на тати, а момиченцето на мама. Мислите ли, че имате всички предпостави да сте щастлива?

  Теоретично да, но на практика не съвсем. Познавам такава жена от близо две години, съседка ми е. Сприятелихме се в известен смисъл покрай дечицата. Те са близначета и когато я виждах да тика с мъка огромната количка, винаги й придържах вратата на асансьора и й помагах да натика количката вътре. Тя е дребничка, не знам дали има и 50 кила с мокри дрехи и изглеждаше като Сизиф, бутащ скала по нанагорнище. Обяснимо имаше доста измъчен вид.   Бута я горката сума време проклетата количка докато децата поизраснаха и започнаха да се движат самостоятелно на собствен ход. Но това изобщо не й намали проблемите, даже май ги увеличи. Как да ги озапти сега тези два щъкащи фърфалака. Засичаме се от време сутрин като отивам на работа, а тя води децата на градина. Веднъж й казавам „Я, как си пораснаха тези деца!” Тя само това и чакаше, все едно бент отприщи реката. Веднага ми се оплака как едвам ги е приготвила сутринта за градина, докато оправила едното, другото се омърляло и после пак отначало. „Скоро в Карлуково сигурно ще ме вкарат” – усмихна се накриво. Питам я дали мъжът й не й помага. „Той е на работа, как да ми помага” – гледа ме учудено. После избутва хлапетата от аснсьора и ги повежда към градината. И продължава да изглежда все така измъчена. Сигурно не й е лесно, едва ли си мисли, че е най-щастливата жена на света.   Преди малко се прибирам и я виждам зад мен на светофара. Държи в ръце два чифта детски чехлички и ги разглежда. „Къде са децата? – питам я, не съм свикнала сама да я виждам. „Сега отивам да ги взема от градината. Преди малко пазарувах и съм забравила чехлите в магазина. Вече съм изкукала” – казва ми. „Но пък децата са много хубави” – усмихвам се успокоително. „Да, децата са хубави, а майка им – луда!” – засмива се тя и бегом към градината. Като я гледах как тича пред мен, точно за това се замислих – дали оценява това, което има или просто няма време да му се зарадва, защото ежедневието я е поело между воденичните камъни и не я оставя дъх да си поеме. И как ще й минат най-хубавите години, сигурно е към 22-23 годишна, в едно непрекъснато тичане и така докато близнаците не се стегнат за абитуриентски бал. Сигурно се е омъжила веднага след гимназията, не съм я разпитвала. И се получава, че деца гледат деца.   Хората щом се обичат, нормално е да се вземат. Но дали младите девойки знаят или предполагат какво ги очаква след като чуят Менделсон? А наше време дори и това не чуват, защото е на мода друга категория - да се живее не като семейство, а „на семейни начала”. Лично аз не намирам кой знае каква разлика, ако решат да се разбутат, поне ще си спестят съдебното производство. Това е само отклонение, в този случай хората са си семейство, но създадено в твърде ранна възраст. Все си мисля, че човек трябва някак да узрее за идеята за семейство. Не случайно голама част от ранните бракове завършват с разводи. Това в никакъв случай не го пожелавам на хубавото семейство с близначетата. Да им се радват заедно още много време. Само се замислих над това, че винаги и при всякакви обстоятелства все ще има някакви проблеми. Щеше да е по-лошо може би, ако живееха с баби и дядовци, които можеше и да помагат, а можеше и да пилят нервите на младото семейство. Понеже никога не съм живяла под един покрив със свекър и свекърва, даже не ми се ще и да си го представям.   Прав е бил Айнщайн за относителността и това за всяко нещо важи, няма абсолютни категории, всичко е относително. Или както каза един колега, но в съвсем различен  контекст: „Няма пълно щастие!” :)  

Всички щастливи семейства си приличат, всяко нещастно е нещастно по своему

началото на "Ана Каренина" :)
Не е моя работа да преценявам дали са щастливи или нещастни. Прави ми впечатление, че изглежда измъчено. Сигурно се е видяла в по-голямо приключение, отколкото си е представяла и се справя преко сили.
Не ми изглежда да пърха от щастие. То пък кой ли го прави? :)))