(Моля, нервните да не четат това!) 

Хората, на които им е кофти по някаква причина имат навика да се оплакват.

И на мен ми е кофти, и аз се оплаквам. Не, на живо не се оплаквам все още. Ами досаждам на разни хора, с които си пиша. Съответно хората ме избягват като чумава. Нормално е, не им се сърдя и аз бягам като дявол от тамян като започне някой да ми се оплаква. Все едно се душеизпразва за моя сметка. Има си хора, на които това им е номерът в живота.

При мен не е баш така. Гледам да не занимавам хората с проблемите си, всеки си ги има достатъчно. Но като ми стане много напечено имам нужда да поговоря за това с някого. И то не някой, на когото да плащам, за да ме слуша. Моите уважения към психолозите, но поне засега не ми се ще да правя пред някого душевен стриптийз, докато той се опитва да ме напъха в разни зазубрени категории и клишета.

Това тук дето го пиша, никой не е длъжен да го чете. Така че, разкарайте се докато е време, за да продължа да си мрънкам на спокойствие.

.

.

.

.

.

.

Надявам се нервните, ако случайно са се набутали въпреки предупреждението, дето качих горе, вече да са се омели.

Примерно една моя близка много обича да ми „споделя” разни работи и то най-вече негативни. Това ме натоварва страхотно, защото ги приемам много вътрешно. Като започна да нервнича, че ме натоварва ми казва: „Ама ти защо толкова се впечатляваш? От едното ухо влязло, от другото излязло…” Казвам й „Ако е така, защо ми ги разправящ изобщо????? Изкопай една дупка, като в оная приказка и ги извикай там!”

Та сега си спазвам съвета, това е моята си дупка и си викам, колкото си искам.

На който не му изнася, да не чете!

Всъщност мен това ме учудва – защо когато имаш най-голяма нужда да поговориш с някого, хората те избягват. А иначе като съм усмихната и съм на вълна „ха-хо-хи-хи” съм им много приятна и интересна. Ами аз съм си същият човек, мамка му. Мога и аз да си имам черни дни и маса проблеми, каквито си ги  имам точно сега в настоящия момент. И какво тогава – ще ме чакат да изляза от „дупката”, да се освестя и после ако има „ха-хо-хи-хи” – ОКи, ако не – айде у лево.

Така че, ще си правя тука в блогчето автопсихотерапия, когато ми скимне. Ми това си е моето виртуално кьоше в крайна сметка, поне да ми свърши някаква работа.

Ако някой е успял да прочете това дотук – много му здраве! :)))