„Влакът идвааа!” - вика Адам и хуква през подлеза. Чудя се в първия момент какво става, после подпалвам и аз на скорост, търча през подлеза, катеря се по стълби и уффффф... най накрая скачам във влака, който почти мигом потегля....

„По-добре, защото трябваше иначе да чакаме още половин час” – обяснява той, докато аз  се мъча да си взема дъх през това време и само кимам разбиращо с глава. Връщаме се от Карлщайн, влакът прилича на наш’те си железници – демек мърляв и негостоприемен. Каза, че имали и по-хубави, то и ние имаме по-хубави, но и такива сме виждали преди демо-то, ама да не издребняваме.

Съвземам се и започвам да се оглеждам наоколо. Постепенно се качват още хора и става доста населено Пред мен косо под ъгъл, защото няма купета, е млада хубава майка с малко хубаво момиченце. То нещо е папкало и си показва нацапаните ръчички. Майка вади кърпичка, забърсва му устенцата и после ръчичките. И в този момент ми минава наум едно признание към всички майки, не само тази: „Светица!” Това си помислих съвсем неволно. Не че не съм виждала тази гледка и в България хиляди пъти, не че аз не съм го правила, но в този момент така ми дойде на ум!

Защото тези млади жени дори и да не го осъзнават порастват заедно с децата си. Няма друг начин да израснеш в житейски план, освен ако не се грижиш за нещо по-малко и безпомощно от теб (кучетата и котките в този смисъл не се броят, дори и само за това че не са ги родили, но пак си е нещо, по-добре от нищо). Защото тогава се научаваш на отговорност, да мислиш не само за себе се, но и за това малко нещо, което си родила и което има нужда от теб. Не случайно при хората този процес е толкова продължителен, към 18-20 години да станат що-годе самостоятелни. А не като при останалите бозайници – няколко месеца. Природата си знае работата – през това време децата растат, а родителите им съзряват. Имам приятелки, близки и познати, които не са минали през това, по една или друга причина – ами те са си все още деца на техните си родители, има някакъв инфантилизъм и егоизъм в тях, който едва ли им прави живота по-приятен. Да, наистина имат лукса да се грижат единствено и само за себе си – но какво от това...?

Дали пък всички майки са светици също е спорен въпрос. Има такива, които са си зарязали децата. Това ми е трудно да го коментирам, надявам се да са имали основателни причини. Но пък се сешам за един епизод от „Огнената Грейс’, когато се среща със сина си, когото е оставила за осиновяване. „Благодаря ти, че не си абортирала” – й каза той. Това си е майтапски сериал и едва ли някой на живо би реагирал по този начин. Но пък от друга страна погледнато – все пак е имал шанс да се роди. Не съдя и не оправдавам, тук нещата са специфични за всеки конкретен случай.

Но като изключим тези случаи, наистина смятам, че всяка една майка е достойна за уважение. Пак си има случаи на недостатъчна грижа, но въпреки това мисля, че трябвада й се отдаде необходимото. Защото дори и да не се разбирате перфектно, дори и да се карате от време на време, тя е там, когато имате нужда. И много рядко ще ви притеснява със собствените си нужди, съдя от собствен опит не знам как е при вас.

С моята майка си имах куп проблеми, когато живеехме заедно. Даже повече се заобичахме, откакто живеем на различни места. Но това е човекът, с когото мога да си говоря почти за всичко, защото и една част от интересите ми са вследствие на нейния пример, желанието ми постоянно да уча, да пътешествам, да гледам на света като едно място, което е създадено да бъде опознато – това ми е от нея.

И всико, което съм написала дотук, дори и да няма пряка връзка с нея е благодарение на тези интерси, които ми е създала, когато съм била съвсем малка, а пък после аз съм ги развила по мой си начин... Пък вие и затова ги четете ... :)))