Сутринта, возейки се в трамвая виждам през прозореца една женица на възраст, но спретнала се с раирана блузка с цветовете на дъгата, съчетана с цикламен панталон. Много пригледно изглеждаше и ме накефи - „А, така, дръж се и се радвай на живота!” Заприлича ми на една моя бивша колежка от една държавна институция. И тя така – малка, кръшна, с къса косичка. Покай нея се сетих и за Него, защото там се шушукаше, че имали „топла връзка”. То за кого ли не се шушука и по държавни, пък и по частни фирми. Хората трябва да разнообразяват скучния работен процес с пикантерии.   Той беше един от големите шефове, висок, строен мъж, далеч не хубавец, но добре изглеждащ. Въпреки че аз не съм го разглеждала като мъж, че беше на светлинни години от мене по възраст. Служебно ми се налагаше да контактувам с него – да ми подписва разни бумаги. Направи ми впечатление, че сякаш гледаше през мен, докато говорехме. Даже не съм сигурна, че ми знаеше името. Някак си леко отнесен, не толкова нафукано-пренебрежителен. „Ами такъв си е – ми казаха колежките – не му се връзвай”. След време приключих тази работа – и кой, накъде е.   След време го видях в едно кафе на пл.”Възраждане”. Така ми се зарадва, сякаш цял живот е мечтал пак да ме види! Всъщност сигурно не точно мен, а някой когото познава, за да си поговори с него. Беше много самотен. Сетих се и какво казваше една моя бивша шефка „Като се качваш нагоре по стълбата се дръж добре с хората, защото не знаеш дали няма пак да ги срещнеш, докато слизащ надолу”. Но не съм злопаметна, пък и не се е държал лошо с мен, така че седнах при него и аз да изпия едно кафе. Доколкото знам беше разведен, живеел сам, дъщеря му се мяркала от време на време да го вижда. Това не ми го е казал той, а една колежка която живееше в същия блок.   Разговорът ни се въртеше естествено покрай онази институция, други общи теми нямахме. Вече пенсионер, явно му беше мъчно, че вече не е „в оборот” и започна да ми разправя кои заводи бил построил, кои линии внедрил и т.н. Оказа се, че и почивната станция на морето той я бил построил. Не приличаше на изкуфял, дърт хвалипръцко, хората преди го уважаваха и смятаха за кадърен, така че сигурно е свършил туй-онуй. Но той просто си живееше във времето, когато е бил „нещо”. Сега пенсионер, явно без широк приятелски кръг, поради самомнението му навярно, какво друго му оставаше освен да си спомня „златните години”. 

Разделихме се по живо, по здраво и повече не го видях. Колежката, с която се виждахме на общи сбирки с други колеги и където след похапването, неизменно се стигаше до темата „А какво прави еди-кой си? Или еди-коя си?” каза, че нещо се поболял лошо, не помня от какво, после май му ампутирали единия крак, изобщо – закъсвация. Дъщерята май се мяркала, но си живеел като цяло сам. После починал – не искам да го казвам този израз, но се налага – сам като куче. Тъжно, че и ужасно. Да преминеш през живота си и то успешно в професионален план, а накрая да няма кой да ти затвори очите. Изводи и умозаключения няма да правя, всеки ако желае сам да си ги прави.   Затова и заглавието е такова, леко перефразирано Sic transit gloria mundi...

Като разликата помежду им е единствено в основите , които са положили в себе си :)

И още нещо мъдро, което е казал, нищо че е встрани от темата: :)

"Провинциалист си, защото принадлежиш на провинция, която вече не съществува никъде, освен във времето! Не можеш да се върнеш в нея, защото я няма... И тогава, когато най-после докопаш това, за което си се блъскал цял живот, пак не си щастлив! Миналото ти, детството ти, твоята скъпа провинция, в края на краищата те тегли и привлича ден след ден все по-непреодолимо и остатъка от живота си ще пропилееш в търсене на останалите живи, в честване на годишнини от завършване на гимназията или като дух ще обикаляш многоетажните блокове и супермаркети, търсейки мястото, на което някога се е намирала старата ви къща! Ще се молиш на непознати хора да те пуснат за малко на бетонния паркинг, за да се увериш още веднъж, че вече го няма орехът, на който си се люлял и издълбавал сърце с джобното си ножче! Но да знаеш, едно е вярно: миналото никога не може да се посети. То е неизменчиво! Напразно ще чукаш на вратата му. Това е знаел още старият Аврелий Августин, когато е говорел за "мозъчна изчерпаност" и "телесна мъка на ума"! Невъзможно е да умилостивиш времето... "

Но все пак няма начин да вървиш напред с глава, обърната назад :)

А специално при него ставаше дума по-скоро за самотата, не толкова за носталгията...

...реши ли да те навести ...не пита и не можеш да я изгониш ....тя сама си тръгва...уви.. понякога остава до смъртта....много тъжна е съдбата на този човек...аз имам един пост за самотата ,много бих се радвал да узная твоето мнение...нека да е слънчев денят ти.

Чудесен ден и на теб! :)))

"Минало незабравимо, сегашно непоносимо и бъдеще невъобразимо"- стара сентенция и сякаш е вечна.
Така е с всички. Може да е тъжно , но е така. Всеки помни годините когато е бил в силата си- строил кули, писал мъдрости, но ако не не е имал на кого да ги остави- всичко се забравя. Добре, че го има този блог- с повече хора контактуваш , но и тука ако не впечатлиш аудиторията "пишещи и четящи братя" никой няма да те запомни. Помнят се тия, които са се извисили над другите- все пак всеки оставя нещо след себе си.Според мен - ние българите в по-голямата част не си знаем рода, въпреки че Паисий ни е завещал да "помним своя род" Помисли си само - колко поколения знаеш ти за своя род- най-много дядо или за неговия баща.Все си мисля за баща ми- познаваше го целия град- и околните села- защото продаваше в магазин и бе приказлив - всички го знаеха. Сега го няма . Някои от възрастните съграждани още го помнят , но и те когато отидат при него ще отнесат спомена. Ще останат само сребъния орден на труда и златната значка на търговията за мойте внуци.
Лошото в тоя разказ на "TERA" ,че човекът е останал сам изоставен и от дъщеря си. Така е умрял и Шлиман- самотен и изоставен, но и днес споменват с уванение името му като човека открил Троя. Но стига тъжни мисли- живей за мига , граби от живота с пълни шепи, пий наслада, съдавай си и на околните само положителни емоции. Старите хора са бреме за младите, въпреки , че те повечето от тях са градили бъдещете на своите деца. Такав е философията на живота.........

над 60% умират самотни и сами!
Старост нерадост.
Затова написах един постинг за друга страна и възрастните хора, които случайно забелязях там в една прекрасна утрин /Хавайте/- този човек с нищо не им отстъпва по знание, образование онова, което е оставил след себе си...обаче те не си отиват от тази земя като самотни псета в болка и мизерия. Боли ме...

не знам дали е имал финансови проблеми, но за болката е сигурно. Тъжно е, че децата забравят родителите си...

има хора, които до като живеят плачат, а като умрат другите се смеят, а има и такива, че докато живеят се смеят, а като умрат - другите плачат

Тъжно е, но си казвам, че ако направя кариерата си, хобитата си, удоволствията си по-скъпи от собствените си деца, справедливо би било и мен да ме сполети същата съдба.

ми разказваше онази приказка за щъркелите. Накратко: щъркелът носи на гърба си малкото щъркелче, което още не може да лети и го пита: "Аз като остарея ти ще ме носиш ли така?" То отговаря "Разбира се, че ще те нося, тате." И той хоп - го обръща и то пада долу. И така няколко щъркелчета, докато едно не му отговаря "Няма да мога да те нося, тате, защото ще си имам малки щъркелчета, които ще трябва да нося". Е, това е.

Аз бях от ония щъркелчета, които лекомислено обещаваха. А сега близо 500 км. ни делят с баща ми.

че човек, като се пенсинира може да намери време за всичко дори и за нови занимания, които в младите си години е пропускал или не е имал време за тях. Всичко зависи от вътрешната настройка, само със спомени не се живее. Завиждала съм на европейци пенсионери, които знаят кога, колко и защо да правят и изглеждат по - живи от младите. Животът се дава само веднъж, човек трябва да умее да го изживее до последния си дъх, каквото и да му сервира той.
Поздрави!

А пък той явно е живял с работата си. Пък и беше самотен ... И една мисъл, която съм чела в една книга "Посещение при минотавъра" - "Характерът на човека е неговата съдба"
Може и да е вярно :)