гласи: „Ако имате проблеми, които искате да забравите, купете си обувки два номера по-малки”. Не страдам от мазохизъм, за да следвам подобна аксиома, но на практика се получи нещо подобно. Обувам днес за пръв път едни красиви, стилни, испански обувчици, които наистина ги взех с номер по-малки, защото следващия номер нещо ми хлопаше. Този пък нещо ми стискаше, но продавачката ме увери, че естествената кожа нема начин да не се отпусне. ПовервАх й! Всъщност е права, защото веднъж не я послушах и взех номера, който ми пасна от раз, но после ботушите нещо твърде се разтъпкаха, та й стелки след това им купувах. Затова тоз път – повервах.

Нооо… днес много път ми се отвори за съжаление, таксита нямаше как да ползвам, че за разстояние пеш 10-15 минути сигурно с часове щях да обикалям по центъра. Пътьом се изхитрих и си купих готини бразилски плажни чехли на цветенца. Така ме боляха вече краката, та се чудех дали от магазина направо по чехли да ида до офиса, но се въздържах. В резултат на това, когато се връщах не си чувствах изобщо краката и се сетих за оня виц за шопа – „Най сакам да съм змия – ем да лежим, ем да одим!” Та и аз бях така в този момент. Със сетни сили се добрах до офиса и почнах да реанимирам. Обух си чехличките и ми просветна пред очите. Пропуснах да спомена, че вчера пък си купих много атрактивни италиански обувки, даже прекалено атрактивни заради цикламения цвят и апликираната змийска кожа. Абе разбират италианците от дизайн и туй-то. J И така … Живнах известно време, но после дългът пак ме призова да излизам по задачи. И сега настана дилема – дали да си сложа плажните чехли или италианските убости, защото с онези другите просто не си представях как ще ида, пък после и да се върна. Допитах се до колежката – „Нито едните, нито другите!” – отсече тя. „Ама не мога пак с тези дето ми смачкаха краката” – мрънкам аз. - „Не мога, не могааааа!!!” „Добре, не можеш” – умилостиви се тя. Турих си цикламените хубости, които хич не ми се вързаха с днешния стайлинг, ама много ми дреме, искам да оживея все пак. В тоя момент пристига друга колежка, аз вече тръгвам да излизам, но цикламеното явно е привлякло погледа й като магнит и тя не можа да се сдържи „Уау!” Почнах като малко дете да се оправдавам, да не помисли че добрия ми вкус е отишъл на кино и затова се разхождам като пъстроцветен какаду. „Ама толкова ли ти се налага сега да излизаш?” – пита ме тя. Подтекстът е ясен. Ами налага ми се.

Вървя с гордо вдигната глава, небрежно съчетала несъчетаеми цветови нюанси, но много важно. Номерът е, че все пак вървя, а не пълзя. Нямаше припаднали от потрес естети по улиците, ходих, че се и върнах даже. А пък през целия ден никакви душевни терзания и скрупули, даже съвсем безскрупулно и видях сметката на една нова колежчица, чиито мераци за натягане ми докараха част от днешното разхождане. Мисълта ми изцяло концентрирана в болките в малките пръстчета на двата крака, не допускаше снизходителност и други лиготии. Бях концентрирана и стегната като опъната тетива. Мдааа, прав е чичо Джеръм  отвсякъде, бива си я аксиомата, ако речете да я пробвате, отпада темата за "мъжете, жените и болката", увековечена вчера в друг един пост … J))))))))))