Досега нищо лично не съм написала в този блог. Гледам, влизали са хора нещо да видят, да прочетат – а то нищо. Почувствах се неудобно, като на празна сергия J.

И затова ще публикувам нещо, което измъдрих нощес, когато изобщо не бях на кеф. Ами и аз си имам проблеми, жив човек съм, въпреки че стискам зъби и все „Айде, горе главата, животът е прекрасен!” (щото ни е само тоя, вярвам в прераждането, ама как да съм сигурна все пак, та затова гледам да не отлагам живеенето).

И така както се бях спихнала нощес, реших да зарежа и blog-a между другото и написах това, което ще прочетете по-долу. Нямам претенции за стихоплетстване, ако се е мернала тук-там някоя рима, това е станало случайно. Нито пък смятам, че това е изкуството, което съм обявила в категорията -съвсем друга ми беше идеята, може и дотам да стигна някой ден... 
            Не случайно хората са казали, че утрото е по-мъдро от вечерта, сутринта станах недостатъчно свежа, но вече с други идеи в главата. Недостатъчно свежа казвам, понеже твърде късно си легнах, гнетена от «тужни» мисли, а не защото съм си помагала с разни течни субстанции. Даже се учудвам от себе си как се обяснявам и даже се оправдавам, но не искам да бъда разбрана погрешно, това ми е дебютът в сферата на душевното себепоказване все пак. По-късно като си влязох в blog-чето, установих че са наминавали редовни посетители - е този постинг е за вас, приятели мои, дано да не ви разочаровам.

Не плачи, blog-чe, не тъжи,

Че мисля вече да си ходя,

Че ми нещо вече додея,

Времето си тука да пилея.
Времето, хора, ценното,

Че това ми е животецът,

Течащ между коментарите,

А не му е туй смисълът

Както вече изяснихме. ( в един популярен постинг по темата)

Животът  е това, което се случва,

Докато в blog-а кибичим,

Една паралелна реалност,

От която спомени няма.

Там разказвате това, което ви се случва навън,

Навън разказвате ли за блога?

Не, защото няма какво.

Разминаваме се като сомнамбули,

Между постингите в блога,

Никой никого не чува,

Само се прави че слуша,

А си мисли за своето си.

Хора, които няма да срещнеш,

Все едно че ги няма.

Щом не можеш да ги докоснеш,

Все едно не съществуват.

Мисли, казани без адресат,

Все едно хвърлени на вятъра

Всеки говори сам със себе си.

Хора, криещи се зад анонимност,

Когато искат нещо искрено да кажат,

Или някого за фукнята му да накажат.

Е, поне съм искрена,

Никого не съм будалкала,

Не съм четкала лицемерно

и не съм псувала безмерно (даже хич!)

Казах.каквото ми се искаше,

Някои ме разбраха,

Други – не,

Но без това не го бях писала за тях.

А за тези „които са ми гласували”,

Както казва Симеончо.

Да не забравя анонимните ми фенове,

Излезте на светло, хора,

Животът е кратък,

Няма врема за криеница.

Всяко чудо за 8 дни,

дали?

Май доста длъжко съм го изкарала, което обяснява късното лягане. Не съм го редактирала, то си и личи, за да не се загуби спонтанността... J Сега на тези, които са издържали дотука, малки уточненийца. В рамките на тона, господстващ в Blog.bg, заявявам че това си е моят блог, ще си пиша каквото си искам, да го чете който си ще и да не ме учи какво и как да пиша. На който не му харесва, постинги колкото щеш. J (Joke, Willy)

А който е още тука и се чуди кога най-накрая ще стане дума за танго, отговарям – ще стане, ама друг път...

           Стига толкова за днес, че то човек като почне спирка няма....

И накрая, но не на последно място J видях, че днес е на мода да има модерация на коментарите и понеже не искам да изоставам от тренда, веднага слагам цедката. 
 

Е сега наистина – КРАЙ!

 
И със специални благодарности към wanksta, който ми даде идеята за долното парче :)