Блогът на tera :: L‘Etat c’est moi

Постинг

Обратно към блога | Предишен постинг | Следващ постинг

16.05.2009 20:47 - L‘Etat c’est moi

Автор: tera Категория: Забавление

Прочетен: 1114 Коментари: 2 Гласове:

Последна промяна: 16.05.2009 20:53

е казал Луи XIV и сигурно е имал някакви основания. Но забелязвам, че има и порода обикновени люде, които следват този девиз перифразирайки го на “The world is mine”. Които си въобразяват, че са в центъра не една его-центрична система и целият свят е длъжен да се съобразява с тях и прищевките им. Срещала съм такива, даже имах и една подобна колежка, но я поставях регулярно на място, както можете да се досетите. Но тук поводът е друг. Спя си аз мирно и кротко вчера сутринта и звъни телефонът адски дразнещо. Поглеждам часовника – седем часа и се чудя кой ли идиот го е прихванало да звъни по това време, но трябва да го вдигна, за да спре това досадно звънене. Надигам заспала глава, поглеждам номера – нищо не ми говори и име не се изписва, значи не е от редовните фенове. Бодър женски глас търси мъжа ми. Няма “Извинете, че толкова рано се обаждам, да не съм Ви събудила…?” – подобни глезотии отсъстват. Дамата явно е свикнала да нарежда, а понеже още спя, не ми се отдава да я отърва своевременно от това й заблуждение. Гласът ми напомни една негова леля, която … но хайде да не конкретизирам. “Няма го” – казвам лаконично, докато се мъча да си държа очите отворени. Беше излязъл да разходи кучетата, но нямам намерение да се обяснявам на сулка и пулка. “А кога ще се върне?” – не мирясва тя. Де да знам, боб ли да хвърлям? Затова казвам: “Потърсете го на мобилния” Тя тогава се сеща, назовавайки ме по име да пита аз ли съм. Ми аз съм, ти какво очакваш - някоя извънземна? “Нямам му мобилния, би ли ми го дала?” А ти коя си, все пак? Крайно време е да се представиш. Казва си името и се оказва не лелята, ами дъщерята – брат’чедката иначе казано. Добре, събирам си самоотвержено накуп парчетата от все още спящия мозък и започвам да диктувам: “ 0878 …” и докато се мъча да визуализирам останалите цифри, тя ме прекъсва авторитетно: “По-бавно, ако обичаш!” Тука вече не издържах, много ми дойде:
”Ти в седем сутринта ли ще ме командваш?” И й треснах телефона – от мене толкова. Лягам си обратно, порядъчно вбесена. След малко – пак се звъни. Нашичката е: “Ама ти нещо се разсърди…?” Понеже благодарение на нея вече съм в полубудно състояние, успявам да синтезирам мислите си в едно гневно изречение, да й пожелая всичко добро и пак да й тресна телефона. Отново си лягам, двойно по-бясна. С нея се знаем от много време, не сме се срещали толкова често, но ми е ясна. Тя е от един тип хора, които много недолюбвам – хора, които се сещат да се обаждат само, ако им трябва някаква услуга. От доста години не са в България, но явно сега се е появила и търси някой да й свърши нещо. Кой друг, ако не брат’чеда? Случва се, защо да не помогне човекът, но пък ти защо само тогава се сещаш? Като си се върнала, обади ли се да се видим, а не да се обаждаш инкогнито – ни лук яла, ни лук мирисала. Според мен хората първо трябва да спазват някакви етични норми – неприемливо е да звъниш по хорските къщи преди 8 сутринта. Може и да ставаш с първи петли, твоя си работа, но на мен какво ми дреме. И както си мислиш, че като някакъв валяк, съобразявайки се само с твоите идеи и желания се устремяваш към хората, не си ли даваш сметка, че насреща може да ти излезе някой друг валяк ?!? Още повече, ако успееш да ме вбесиш достатъчно, ускорението ми е много по-голямо и изобщо не ми пука дали насрещния валяк ще го изхвърля от трасето, за да се тресне в околните дънери. Има една много хубава поговорка, която гледам да спазвам “Дръж се с околните така, както искаш те да се държат с теб”. Обикновено го правя, но при такива случаи мога авторски да я допълня: “Когато не се държат с теб по този начин, покажи им защо трябва да го правят!” :)))

Нагоре