Лежа си и гледам телевизия . Хрупам нещо, както налага традицията при това занимание. Релаксирам си кротко съботно, ами полага ми се, не че съм се претрепала от работа през седмицата. Просто защото е почивен ден, а мен не ме гони манията през почивните дни да се съсипвам с къщна работа, за да оправдая заглавието на онази песен – “Жената е негърът на света”. Ами къщата не е заек да избяга, колкото мога – толкова.   Кучката, дочула хрупането ми идва на гости. Покатерва се при мен и гледа съсредоточено в пликчето със занимавката. “За тебе няма! – казвам й безсърдечно – Леля Доктор не дава!” Защото пак е болна, понеже е като “Делонги” и кой знае какво е погълнала в парка. Примирява се и се свива на спретнато кълбо в краката ми. Дали миризмата на хрупалката е достигнала до коридора или шестото чувство го е довело, но ето пристига и Песчо.   Кучката, на която галено й казваме Маца, веднага се наежва и почва да му се кара ядосано, защото това което чух не беше нито лай, нито ръмжене, нито пеене, ами някаква свадлива тирада, навярно означаваща “Разкарай се оттук, не виждаш ли че е заето!” Скарвам й се, защото всеки си има права тази къща и той веднага се възползва. Скача на леглото и се пльосва върху мене с намерението да бъде гален. Явно осъзнава, че е дребнокалибрена въздишка и може да си позволи подобни волности. Галя го по копринената козинка и той просто примира от кеф. Маца усеща, че е игнорирана, но си трае, поглеждайки с половин око. И така в тази идилия се чувствам, като кралица, заобиколена от антуража си.   Но явно съм изтървала Песчо от сметката, той се счита навярно господар на положението, а не “паж”, наситил се е на галене и решава да се изнася. И не както би било редно на заден ход, ами просто минава през мен и се омита. Ега ти нахалството! За какво те галих досега бе, наглец! Ами мъжка му работа – какво се чудя. Използва ме и после – айде, чао – стига ми толкова!   “Придворната ми дама” обаче още е на линия. Такива са жените – верни и предани. Знае, че й спасих живота и ще ми е вярна да гроб. Лелеее, как само прозвуча! Пак по-добре отколкото – “докато смъртта ни раздели”. Не знам защо тръпки ме побиват от този израз, а пък се употребява в брачната клетва на запад. Нищо чудно, че хората предпочитат да не се женят. Дори само тоя израз може да те разкандърдиса – звучи направо като доживотна присъда без право на обжалване. :)   Но да се върнем на темата. Доколкото си спомням това съм го чела в един разказ на Джек Лондон – когато спасиш живота на някого, започваш да му принадлежиш. Не той на тебе, както би било логично, а обратното. Май някаква индианска щуротия беше. Не знам Маца да има нещо индианско, но интуитивно го е надушила и знае, че съм нейна. Пък и тя е моя, знаем си го.   Междувременно Песчо се е върнал в стаята, кой знае защо, присяда до врата и внимателно наблюдава. Някаква промяна на плановете междувременно е настъпила в главата му. “Сега пък какво става?” – питам го, не отговаря и по-добре, иначе щяхме да сме като в оня виц за говорещия кон, дето го четох май при furiika.   А той какво знае? Идея си нямам… Би трябвало и той да знае, че поне на два пъти му спасявах живота, рискувайки своя при това. Иначе от него щеше само кожена яка да остане. И той вместо да си трае, за да се измъкнем тихо и кротко от „глутница”, която ни погна в близост до един паркинг, се обръщаше да лае и ръмжи и още да ги нахъсва. Намерил кога да се прави на мъж!!! Трябваше да извися глас и с най-гадния си тон да ги хокам, за да им внуша респект. Ако имаше комисия за наградите „Гинес” наоколо сигурно щях да чупя рекорда за най-силен крясък – по скромната ми преценка къде 130-140 децибела го бях докарала.Не говоря празни приказки - вчера гледах едно момиченце, което искаше да постави нов рекорд по крясък – докара го само до жалките 106 децибела. Мисля, че тогава доста по-артистично се представих.   А при втория случай, когато на две педи от лицето ми тропаха челюстите на един към 80 кг пес, който се мъчеше да го докопа, го въртях едва ли не като ласо наоколо, за да му се размине. Крясъците този път не уплашиха песа, но поне дойдоха двама мъжаги и го прогониха с камъни.  Е, и какво, хубавецо, забрави ли ги тези неща, а? Или си просто неблагодарен? Съвсем нормално – мъже, как да ги разбереш … Няма смисъл и да се опитва човек, по-лесно е да защити докторантура по мозъчна хирургия . :)))))

Ако е "златен ретривър", ще ти е верен до гроб, че даже и до след гроба (ако доживее дотогава, де).

Това го казвам, понеже едно време бях чел за историята на куче от тази порода. Било е някъде в добрата стара Англия. Та този пес дотолкова бил привързан към господаря си, че няколко години след неговата смърт всеки ден обикалял селото по неговия обичаен маршрут и замръквал на гроба му, където прекарвал цялата нощ. Така постепенно съхнел и вехнел от мъка, докато накрая неизбежно се споминал. И сърцесъкрушените местни жители му издигнали паметник в селото, за да прославят нечовешката кучешка вярност.

Ето виждаш ли? - има и такива "мъже":)))

снимка съм му качила в оня кучешкия пост - малък черен красавец. Всъщност неговата независимост ме кефи, поста го написах на майтап, защото е есенция на голям пес и е много умен, и забавен. Затова като малък много не упорствах с дресурата, не ми се щеше да го превърна в някакъв кучешки робот. Даже, ако не си разбрал - с този пост направо в любов му се обяснявам :)))))))))) Той си е едно малко бижу! :)

Просто се сетих за тая стара история и реших накратко да ти я разкажа, защото мен едно време страшно ме беше развълнувала.

Кой знае, може би затова и аз съм станал толкоз верен на своята стопанка - жена ми:)))

ах,ах,ах ... :)))))))))