Там също доста отдавна не бях ходила, последният път беше някаква командировка и нямах представа, че градът сега е толкова западнал. Няма свестни места да похапне човек навън, дори няма и свестни места да си купи свястна храна. В магазините има някакви стоки, но всичко изглежда така, че направо да му се отяде на човек. А храната, която хапнахме навън по заведения имаше доста странен вкус и пак добре, че не ни се случиха стомашни проблеми. Дотук с прозата, сега отиваме при изкуството.

Първото представление, което гледахме е „Тоска“. Не мога да кажа, че ми е любима опера, но съм я гледала няколко пъти, веднъж даже в Лондон – в Английската национална опера (да не се бърка с Ковънт Гардън – това е Кралската опера, там гледах друго представление). В Лондон представлението беше с доста модерна трактовка по отношение на сценографията, но аз харесвам такива неща, а и пяха хубаво – така че ми е останал приятен спомен. Което обаче не мога да кажа за белоградчишката Тоска – някои от певците почти не се чуваха, други, ако все пак се чуваха – бяха заглушавани от непрекъснатото дърдорене на публиката.  Всъщност публиката се оказа най-големият проблем на този фестивал. Както разбрахме по-късно, за пръв път там се случва Опера и естествено хората си нямат идея как трябва да се държат. Мислят си сигурно, че са на кино с пеене и коментират през цялото време какво се случва на сцената. Примерно загорелият Скарпия си сваля ризата и веднага се чува коментар „Съблече се…“  Честно казано не виждам и смисъл от подобен натурализъм на сцената, но може пък режисьорът да е разчитал така да поразпали белоградчишката публика. Нямам идея дали Скарпия се съблича на сцената на Софийска опера сега, но преди като съм гледала операта, нямаше подобни волности. Да оставим това настрана обаче, не беше там проблемът, думата ми беше за дърдоренето, което беше адски досадно. Зад мен майка разказваше на дъщеричката либретото, отпред седянката постоянно коментираше случващото си – това си беше нещо като мегдан-опера или стъргало-опера…

Но на другия ден, когато бяхме пред Магурата и очаквахме започването на Вагнеровото представление, чух коментар „Уникална Тоска!“ от един местен ценител, който все пак нещо е успял да чуе в шумотевицата. Когато започна една от най-забележителните арии на Тоска в трето действие, някой отзад започна гръмко да отваря целофанен пакет с идея да си похапне, понеже двата антракта не са му били достатъчниза тази цел… Но рибата изби една пишман репортерка, не стана ясно от коя телевизия, но мисля, че все пак не беше от БНТ. Те за толкова години трябва да са се понаучили как се правят репортажи. Тази девойка се изтипосва отзад  на последния ред по време на спектакъла и започва с репортажа си, като идеята е на заден план да върви на живо представлението за автентичност. Осветяват я с някакъв прожектор и тя започва да си говори със силен глас, без изобщо да й пука, че някои хора се опитват да гледат и слушат опера и то при доста трудни условия, както вече стана ясно. В първия момент сме като гръмнати и точно се каня да вляза „в ефир“ и да й обясня, че трябва да млъкне и да се разкара, защото съм достатъчно изнервена от останалите „нещатни репортери“, които не млъкват наоколо, един човек, явно по-изнервен и от мен с възглас: „А Вие коя сте, за да си позволявате да…“ сложи край на злополучния репортаж. Криво-ляво, успяхме да добутаме „Тоска“ до края без повече ексцесии…

На другия ден росни-пресни отиваме на представлението в Магурата сутринта в 11 часа. Пред входа има разположени столчета, публиката се състои от около 70 човека, защото по-голяма група трудно ще се придвижва компактно из пещерата, защото концепцията включва изпълнения на няколко места в пещерата. Отпред слънцето започва да напича и не ми е ясно какво точно ще се случва там. Пламен Карталов открива с няколко встъпителни слова и започва сцена от Рейнско злато с появата и на двамата гиганти. Всичко персонажи изглеждат комично с костюмите сутрин под напеклото августовско слънце, но гигантите са върхът на абсурда! Нещо което изглежда ОК на сцената в сумрачна зала, тук е пълен абсурд. Освен това започнаха и да се маризят с бухалките в шубрака, което беше просто неописуем майтап. „В сравнение с това, „Тоска“ вчера си беше шедьовър!“ – заявявам след като приключи сцената пред входа и започнахме да слизаме в пещерата. Вътре музика се чува, обаче тъмно като в рог, как не се претрепа някой на слизане не знам! Иначе бяхме „обезопасени“ с достатъчно водачи и придружвачи. По-нататък е по-добре осветено, влизаме в ритъм и започваме обиколката. Момчетата от пещерата паралелно ни изнасят и нещо като беседа за пещерата, водят ни по галериите, показват ни и скалните рисунки. Тези рисунки не помня да съм ги виждала преди, освен в букварите, може когато съм била, да не са били открити за посетители. Разгледахме ги, наснимахме ги, снимах и един паметен надпис от съвременните първобитни хора, увековечили се на стените в галерията с рисунките – ДИДА И ВЕЛИЗАР“ – да се помнят имената им во веки веков! Амин!

След като приключихме с рисунките, продължаваме нататък и се чуват звуци, предвещаващи някоя от изненадите, които ни обещаха. А ни обещаха много изненади! За първата пред входа вече споменах, наистина адски ме изненада тази бутафория! Но оттук насетне изненадите са само приятни. Изобщо историята върви във възходяща градация и става все по-позитивна, както сами ще се убедите.

Понеже се получи дълго повествованието, ще продължим нататък в следващата част, а сега малко снимки за онагледяване. Без критики за снимките, моля, снимани са по здрач със zoom, колкото, толкова.

Приятно гледане! :)