Малко е дълго, но определено си заслужава четенето. Има и някаква връзка поне според мен с предния ми пост...



1976 г. Филхармонията на Лос Анжелис, на път за турне в Турция, ще изнесе концерт в София. Настава невероятно вълнение. По онова време почти живеехме в зала "България", имахме си и отработена схема за купуване на билети, когато концертът е по-специален. Прекарвахме на смени от тъмни зори пред билетния център на "Руски", носехме термоси с чай, потропвахме в студа... Всъщност беше много весело. Касиерката отваря в 8 часа, още щом ни вижда поглежда тъжно и казва: "За този концерт билети няма. Само с покани е". Като попарени сме. В деня на концерта обаче, естествено сме там, огромна тълпа от Музикалната гимназия и Консерваторията – не знаем защо, някаква надежда, че все пак ще стане чудо и ще влезем. Пред залата една след друга спират коли с тъмни стъкла, коли на посолства, излизат специални хора... Ние стоим. В един момент ченгето на залата, наш добър познайник, идва и ни казва да се махаме, пречим. Тълпата обаче не се разотива, само се премества на "Аксаков", пред задния вход. През голямата стъклена врата се виждат музикантите... Инструментите... Знаем, че инструментите им са страхотни, легенди се носят за тях... Някои долепят носовете си до стъклото, една съученичка рони сълзи... Те също ни гледат отвътре, навярно недоумяват какво става. Концертът започва, през стъклената врата виждаме как оркестърът се изнася към залата, остават само няколко души, тези, които не свирят в първата част. Ние продължаваме да стоим... И тогава Властта прави грешка! Истинска, фатална грешка, навярно за да се случи "чудото". Щом концертът е започнал, ченгето решава да си свърши работата докрай, идва при нас, за да ни разкара окончателно. Опитва се да ни убеди да се разотиваме, нали вътре вече свирят... Свършено е... Но представата за това, че вътре свирят, а ние сме вън, предизвиква обратен ефект, неочакван и за самите нас. Като по сигнал всички сядаме на тротоара, на улицата, нямаме никакво намерение да мърдаме. Тогава той се ядосва. Плаши с милиция, но всъщност никой не му вярва... Каква милиция? Подмятанията стават злостни, направо политически заядливи... И изведнъж отвътре излиза възрастен господин с бяла коса – представя се: импресариото на оркестъра, иска да разбере какво става. Намират се веднага хора, които да обяснят на английски: няма билети... Музиканти сме... Ученици, студенти... Искаме да слушаме, нищо друго не искаме... Ченгето също обяснява с преводач, че не може да се пуснат правостоящи, защото инструментите са много скъпи... Ами ако им направим нещо? Кой ще плаща? Вбесени сме... Да не сме "варвари"?... Започва скандал. Истински, "международен" скандал. Импресариото "поема" отговорността, нека ни пуснат, нали и концертът е благотворителен, ако в Америка младежите така копнеят по класическа музика, със сигурност ще им осигурят достъп... Разправията се разраства, но господинът с белите коси явно се отчайва, защото в един момент изчезва някъде. Ченгето също изчезва. Минути изтичат... И изведнъж от двете страни на "Аксаков" спират милиционерски коли. Запушват улицата от двете й страни, вратите се отварят и се изсипват милиционери... Вадят палки. За пръв път виждам палки, всеки за пръв път вижда... Втурват се към нас, ние започваме да бягаме. Настава истинска паника, нещо ме удря по гърба, после ме хващат и ме напъхват в кола зад решетка. С мен е един съученик, също "уловен" в тълпата, и още две непознати момчета от Консерваторията, просто на нас ни се случи... Колата се упътва към "Оборище", където е Пето районно... През решетките виждаме фуражките, уплашени сме, не знаем какво ще правят с нас... Спират пред Управлението, но не ни сваля от колата, оставят ни вътре... Започва да тече много бавно време... Много бавно време... Виждаме как единият милиционер често говори нещо по радиото си. Чакаме. След около половин час колата пак тръгва, прави обратен завой, насочва се отново към залата... Нямаме понятие какво става. Спира там, откъдето сме "хванати", пред задния вход. Свалят ни долу, побутват ни към вратата... Отвътре любимото ни ченге я отваря и влизаме – не знаем да вярваме ли на очите си, движим се сякаш насън: филхармонията на Лос Анжелис е строена от двете страни на коридора, който отвежда към сцената и залата, музикантите държат инструментите си в ръце, когато минаваме между тях, ръкопляскат... Мъжът с бели коси ни стиска ръцете... Влизаме в залата. Виждаме огромен брой правостоящи – тези, които бяхме вън, вече сме вътре! И това ако не е чудо? А концертът започва съвсем отначало. Повтарят и първата част, вече изсвирена. Включително и американския химн. След концерта, който свърши в полунощ, историята се изяснява. Импресариото беше "изчезнал", не защото "се е отчаял" или "предал". Човекът просто беше спрял концерта. Музикантите излезли и повече не се появили, за да продължат. Залата ръкопляскала, чакали дълго, не разбирали какво точно става... Американският посланик се оттеглил някъде... А импресариото заявил, че концертът няма да продължи, докато не пуснат всички вътре и докато не върнат обратно арестуваните, защото видели как ни отнасят с колата...



Това е откъс на интервю на Емилия Дворянова, взет от тук
http://www.lisko.eu/2010/08/blog-post_05.html

Вълнуваща случка, разказана прекрасно!
Толкова всичко е автентичен соц, но и прекрасна приказка от едно изминало време.

аз се просълзих....

вълнуващо е...
Както и твоето куче Тото на предната седалка :)

много е човешко, затова ... :)

Това не е друга тема, интересен спомен, а тема с огромен потенциал. Много точна и живописна метафора на сблъсъка на цививилизации, на една идеология с друга цивилизация, на една култура с друга култура. Соца с неговата бюкратична и командно-административна система затова се и сгромоляса.

категорията не е важна. Всъщност тук в блога се смята, че щом нещо е в Изкуство, то обезателно е скучно.
Който иска ще го намери да го прочете.
Системата в момента е също "бюкратична и командно-административна" , не виждам какво се е променило в това отношение. Но се съмнявам, че сега пред зала България има огромно число чакащи да влязат ученици от Музикалното или студенти от Консерваторията.
Там е разликата за съжаление.

Добре,че ми каза това, аз съм от една година в блога /и по-малко даже/ и не съм наясно с много работи. Сам забелязах, че изкуството не се ползва с достатъчен интерес. Като че ли "злобата на деня" го измества и избутва в периферията.
Но такава тема и поднесена по такъв семпъл, но чувствителен начин, би могла да помогне да се промени ситуацията между категориите. Без никой да пострада.