Виждала съм една такава – ни повече, ни по-малко. Може и да са редки белите лястовици, но идеалните двойки са още по-редки. Това са една бивша моя колежка и съпругът й – вече са заедно сума години, не знам колко точно, но може и да са празнували златна сватба, народили са три деца, които също са се отчели пред обществото и в резултат на това се е получил цял клан Т-ви.   Сетих се за тях случайно вчера докато говорих с майка ми по телефона. Ние не се виждаме и чуваме често и затова като се чуем – откарваме към половин час приказки, че и повече. Говорим си разни занимателни и интересни за двете неща и в един момент чувам някакво почукване, това бил баща ми, според когото телефонът е за спешни нужди, а не за многочасово дърдорене. Обаче се ядосах – от една страна е прав, но желанието му все да контролира нещата и да си налага мнението ме дразни. „Днес разговорите са 11 стотинки, „таксиметърът не върти” – казвам на майка ми. Не било заради парите, обяснява ми тя. „А за какво е тогава – вече наистина се ядосах – да не би да чака обаждане от Вашингтон?” Не бе, ама такъв си е човекът. Много го обичам, но като започне да философства, понякога ми избиват балансите. Нямаше кой знае защо да се нервирам толкова в случая, но поради асоциативната мисловна верига се върнах години назад – когато бях малка и ни пускаше в морето с брат ми по часовник и други случаи, когато съзнателно или несъзнателно ми е развалял удоволствието от живота. „Е добре де- изкарвам си го и аз без да искам на майка ми – затова ли се събират хората само, за да си налагат мнението един на друг ?!? Защо постоянно единият трябва да обяснява на другия как да живее? Не може ли просто да има повече толерантност? Има ли идеални семейства?” – всичко това го изстрелях като картечница. „Ама не се ядосвай” – опитва се да ме озапти майка ми. Аз обаче „водя няколко обиколки” вече, малко ми трябва да се разпаля. „Сетих се – Т-ви, те са идеална двойка”. Майка ми ги познава донякъде и се съгласява. От един и същи малък град са, паснали са си хората и като манталитет, и като възпитание и като еснафлък, ако щеш. Това последното може и да не прозвуча много любезно, но си е факт, пък и като ги сближава хората, няма лошо.   Изхождайки от всичките си разсъждения дотук стигам до извода, че кой каквото ще да говори – страсти разпалени, любов безумна и бла-бла-бла нататък, единственият начин хората да създадат една подходяща двойка, не казвам идеална забележете, е да имат сходно възпитание, среда и навици, иначе може и да си карат като гаджета и всичко да е наред, но ако заживеят под един покрив, въпреки голямата им любов няма начин да не се скапят нещата. И внимателно да огледат бъдещите роднини. Лафове от сорта – „Аз се женя за него/нея, а не за родителите му/ й.” – показва само твърде оптимистично отношение към живота и дълбоко непознаване на човешката природа. Тук е пълно с млади хора, на които им предстои подобна стъпка в близко или по-далечно бъдеще, та няма да е зле да имат предвид и тази постановка на нещата. Успех! :))

Баща ти едва ли просто си налага, а най-вероятно плаща телефон. Дава си парите в къщата. И решава какво да плаща. РЕшенията са общи.
Не, той не е длъжен да те отглежда. Просто е приел да го прави. И не е безгласна буква.
Крайно време е децата да разберат, къде е Земята.

През уикенда разговорите са 11 стотинки - написала съм го! Какво общо има с плащането - и 5 часа да бяхме говорили пак щеше да е 11 стотинки.

А баща ми отдавна вече не ме отглежда - приключил е с този ангажимент :)))

така е-когато хората имат сходно възпитание и са от сходна социална среда, разминаванията по основни битови въпроси са по-редки.А, както знаем, обикновено битовите въпроси пораждат големите..хм...скандали. Хубаво е като кажеш-няма да живея със семейството му, но животът не е устроен, така че да можеш абсолютно да се абстрахираш от т.нар.рода.Пък и тя е част от теб, не само от живота ти.
Споделям разсъжденията ти.
А за баща ти...позната ми е тази порода мъже-те просто са си такива, контролиращи всяка подробност от съвместния живот, така вероятно се чувстват по-полезни.

точно защото много рядко се срещат наоколо хора, които са щастливи заедно. Повечето ми приятелки са или неомъжени, или разведени, малко са стабилни семейства.

Като ти четох постинга, се сетих за баща ми, който като ме видеше залепена за телефона, по някое време ми казваше нещо като твоя баща и аз се дразнех по същия начин. Само че той ми казваше - телефонът е за кратки разговори, и слагаше точка по въпроса:) сега мисля че е бил прав, но тогава се дразнех:)
А другото е, и аз, слава Бог, познавам близки до идеалната двойки, и то не една.При всички тях забелязвам нещо обаче. Не се стига до крайни емоции, щадят се един друг, и много се уважават, освен че се обичат.Сигурно има и други характеристики, но за тия се сетих аз. Не че нямат битови проблеми, като всички други хора са. Поздрави и весело посрещане на Новата година, много здраве и късмет!!!!

Не е бил прав - когато жени говорят по телефона, това си е ритуал. Едно от житейските удоволствия, но мъжете няма как да го разберат :)

Да има и други подобни двойки - личи им, че са като едно цяло. Да са живи и здрави, но за съжаление не са много.

Весели празници и на теб и на любимите ти хора! :)))

Добре си вникнала в проблема. Според мене най - важното е да не са дребнави и да уважават труда си и да не забравят, че двамата имат заслуга за преодоляване на трудностите по пътя на животът им. Взаимното разбиране и подпомагане също допринася за психо - климата в семейството. А за младите е по добре да се отделят и да си градят сами семейството си. Много зависи също и от възпитанието, културата на съответните индивиди. Но, наистина си е привилегия на природата да попаднеш на правилният човек. Поучително за тези, които сега тръгват по стръмният път на семейството. Поздрав....